Тази година ми се наложи да се сблъскам челно със здравната система в България и искрено съжалих, че системата не работи. От кога болните хора в България станаха в тежест на една очевидно остаряла и неработеща система. За да отидеш на по-важно изследване е необходимо да поппълниш купища документи, да вземеш направление от личния лекар и поне седмица да почакаш кротко по опашки, докато твоя ред дойде ако разбира се не си забравен. Тъмни коридори с мръсни прозорци и видимо отегчени лекари. Но къде отиде смисъла на Хипократовата клетка и чисто човешкото отношение. Сякаш са останали някъде в така наречения преход, който сякаш няма край. От доста време държавата е в кома, което се отнася и за здравната ни система. В България важи правилото „по-добре да умреш, от колкото да се лекуваш тук“. Не стига, че си болен, но и се чувстваш виновен, че отиваш за да си направиш необходимите изследвания и тестове. Докато чакаш резултата ествествено си в шок. Пациента няма никакви права. Не говоря за отношението. Такова липсва. Кога станахме толкова бездушни и кога болните започнаха да тежат на родината си. Дали системата превърна лекарите в това , което са в момента. Или пък хората свикнаха да се примиряват и изморени от болестта си предпочитат да продължат без да търсят сметка и отговорност за понякога престъпното поведение и небрежност. Не твърдя, че тук няма добри специалисти, които са останали да лекуват смачканото от безхаберие население. Има, но те са малко. Сякаш болниците от остров на спасението се превърнаха в търговски дружества, работещи с единствената цел да калкулират печалба. А бедния пациент стои и чака и се моли да не е най-страшното, защото тогава по-добре да си отидеш от колкото да си болен тук. 
